Жената от Света София

Жената от Света София
by Veneta Stoyanova on Tuesday, 9 November 2010 at 15:56

Само преди няколко дни нямах и представа какви преживявания ме очакват в началото на ноември. Живота ми си течеше в обичайната рутина: дом, работа, семейство….
Поканата за пътуване до Кувейт дойде неочаквано. От една страна имах нужда от разнообразие, но от друга летенето със самолет си е винаги плашещо, особено с оглед на последните събития… По-късно разбрах, че в деня в който съм летяла е имало две самолетни катастрофи…
Самолетният билет беше Букурещ – Истанбул, смяна и след това Истанбул – Кувейт. Разликата между двата полета беше около час и половина, твърде достатъчна за успешно прикачване от един полет на друг.
Проблемите започнаха още на летището в Букурещ. Полета закъсня твърде много почти 30 минути. Когато влязох в самолета се оказа, че местенцето ми е на последния ред, последното “столче” до прозореца. Всичко сякаш още от начало си беше предопределено.
Когато кацнахме в Истанбул ми трябваха поне 20 минути за да изляза от самолета и това беше края. Полета до Кувейт беше затворен за мен. Паниката е нормално състояние в такъв момент. Слава богу познанияа ми на английски бяха достатъчни за да разбера, че тъй като закъснението не е по моя вина турските авиолинии ми осигуряват хотел и храна до следващия полет на другия ден вечерта. Идеята да остана в Истанбул си беше плашеща на фона на това, че не познавах никого тук и нямах никакви турски лири.
Пътя до хотела беше скучен и дълъг до момента, в който видях нея голямата Констнтинополска църква/Цариградската джамия на Света София… Първия ни взаимен поглед с нея специален, магически. Усещах, че има много да ми казва, но времето за това трябваше да дойде. Не беше усещане за нещо видяно преди, по-скоро за място което е трябвало да видя за да получа своето послание. Бях изпратена на среща с някого, за когото нищо не знаех.
Хотел “Гранд Вашингтон” беше далеч от това, което подсказваше името му, но вътре беше чистичко и уютно. Бързах да усетя допира на възглавничката уморена от напрежението през последните часове
На другия ден още в 5.25 мюезина от съседната джамия ме събуди приканвайки ме за първата сутрешна молитва. Чувах ясно думите на имама и като ехо чувах гласовете и на другите имами от джамиите наоколо. Беше хубаво като усещане, но твърде раничко за мен 🙂
След закуската реших, че трябва да изляза. Денят щеше да бъде твърде дълъг ако трябваше да го прекарам само в хотела.
Реших да опитам да изтегля парички от някой банкомат, без да се замислям, че там няма да ми пуснат информация за курса в евро или лева. Когато видях, че ми предлага да изтегля различни суми в турски лири си дадох сметка, че още съм някъде из облаците 🙂
Вслушвайки се във вътрешното си гласче реших да изтегля петдесет лири и когато се обърнах за да видя каква посока да поема тя църквата-джамия блесна отново в цялата си светлина насреща ми сякаш искаше да ми каже: “Добро утро! Чаках те дълго време…”
Влязох през входа, в ляво от който се намира каменни гробове. Изведнъж в лицето ми плисна вълна от мъка и сълзи и аз неочаквано за мен самата се разплаках изпълнена с мъка и печал отвътре без да съм наясно защо ми се случва това. Подпрях се на един надгробен паметник, а някъде под него сякаш едно 14 – 16 годишно дете ми изпращаше сигнали… Беше странно, не бях подготвена за такава среща, за такова “посрещане” сутринта. Тези емоции не бяха търсени, не бяха очаквани… дори самата среща с “нея” беше твърде странна…
Разходката ми из храма вътре не беше дълга, чувствах се празна, не усещах нищо… нито възхита, нито радост, нито каквато и да е било друга емоция. Сърцето ми беше останало там отвън до каменните гробове.
В следобедните часове както си седях на лаптопа изведнъж усетих силно желание да хапна нещо сладко, много сладко. Облякох се набързо и изкочих навън.
От хотела различни улички водеха на различни посоки. Бях забравила къде сутринта мернах сладкарница, затова тръгнах слепешком. Продавачите от магазините ми предлага стоката си на руски език, явно си лечеше “славянската” ми жилка. В първата уличка нямаше сладкарница и се върнах обартно до хотела. Не исках да се отдалечавам много защото се страхувах да не се изгубя в тълпата. Противно на очакванията ми тук почти никой не знаеше английски…
Тръгнах по друга уличка и пак нищо. Върнах се до хотела и избрах друга посока и пак обратно и пак наново…на четвъртия път я намерих. Лускозна сладкарница с големи витрини с най-различни вкусотии. Незнаех коя е баклавата на Кахраман :), но реших да се оставя на вътрешната си подсказка. Поръчах си две баклавички и мляко с ориз, което имаше заливка като на крем карамел. И когато седнах на масата до прозореца, църквата-джамия отново се показа в целия си блясък. Стъписах се… Тя ли ме повика тук или всичко бе случайност?
И докато размишлявах над това гледайки минавашите коли и автобуси, “ТЯ” се появи, жената с воал на главата и ефирна рокля, в блед цвят със синкаво син оттенък.
“Аз съм сестрата на Веспасиан – императора! Когато бяхме тук всичко това го нямаше, беше малък храм- параклис, който брат ми направи като благодарност към Бога за детето. ”
“Кое дете? И как се казваш?” – исках да попитам
Една лека усмивка и мълчание…Вятъра сякаш леко развяваше ефирните воали по нея. Мълчание и нищо повече не чух, не усетих, не разбрах…
Беше застанала до църквата, а аз я виждах с размера на човек застанал до мен. Беше странно…сякаш тя ме беше чакала. Знаеше, че ще я видя и искаше да напомни за себе си. Поради някаква причина беше останала тук. Нима детето?